Александър МАРИНОВ За аксиома се приема, че сериозната политика, още повече

Александър МАРИНОВ

 

За аксиома се приема, че сериозната политика, още повече държавничеството, изискват освен разсъдък и храброст, само че и опит. Когато би трябвало освен да се разрушава, само че и да се гради, опитът е този защитен механизъм, който предотвратява импулсивните стъпки, пък били те и плод на най-хубави планове.

 

Не бива да приравняваме политическия, управническия и просто житейския опит към биологичната възраст на индивида. Някои хора, както е известно, остаряват, само че не поумняват, в смисъл – не се учат от претърпяното. Редица велики държавници на съвременността са били относително млади (по стандартите на тяхното време и общество), само че са минали през кондензиран поток от тествания и това им е дало опция да оставят ярка диря в историята. Кемал Ататюрк е единствено един от известните образци. Други са били мъдри хора на уважавана възраст, видели какво ли не и все пак са запазили силата да водят напред народите си - тук незабавно се сещаме за Конрад Аденауер и Дън Сяопин.

Въпреки разнообразието обаче

младежите-държавници се броят на пръсти

и нормално завършват блестящата си кариера прибързано.

Най-пресният образец е „ вундеркиндът ” на европейската политика Себастиан Курц. Той бе определен за канцлер на Австрия на немислимите 28 години и бе заставен да напусне политиката тъкмо, когато смятаха, че ще стартира да осъществя изгодите от насъбрания опит. По-възрастните си спомнят детето-чудо на френската политика Лоран Фабиус - любим на президента Митеран и първи министър председател, назначен на поста преди да навърши 40 години. През последните три десетилетия България също има непретенциозен принос в това отношение - задоволително е да посочим имената на Жан Виденов, Филип Димитров и Сергей Станишев.

В изброените образци, а и в редица други случаи, младите политически звезди се провалят не тъй като са млади, а поради неналичието на опит. Формално записаните в биографиите им скокове нагоре по етажите на властта не са задоволителни. Просто времето е било незадоволително, с цел да се осмислят уроците както от неуспехите, по този начин и от успехите. За разлика от широкоразпространеното мнение, да извличаш поучения от триумфите е освен по-трудно, само че и по-ценно, а за това е нужно да ги преживееш и „ преболедуваш ”. Нищо че поговорката гласи „ За един обичай двама небити дават ”. А бързият напредък нагоре постоянно води до кислородно-властови апетит, и то освен в смисъла на „ Приказка за стълбата ”. Оттук идва и

неспособността да се преценят деликатно

както обективните условия, по този начин и мненията на близките.

Днес се намираме в сходна обстановка. Новото ръководещо болшинство и определеното от него държавно управление включва най-вече млади и най-много неуспели да натрупат задоволително опит хора. Слава Богу, за разлика от своите прародители те са добре образовани, възпитани и – по всичко проличава – честни. Именно по тази причина бяха изведени на управителните позиции от набралото сила ново потомство български гласоподаватели. За страдание обаче единствено това не е задоволително, с цел да защищити и тях, и нас от неверни стъпки с евентуално рискови последствия.

Рисковете за Петков, Василев и множеството им сътрудници в държавното управление идват и от още една специфичност на политиката. Когато на сцената се появят относително младежи, общували най-вече със себеподобни и заради това - непознаващи тъмните страни на властта, към тях незабавно се протягат

пипалата на знайни и незнайни кандидати за ролята на влъхви.

Омайват ги, ласкаят ги, напипват човешките им недостатъци, пробват се да ги вкарат в клопки, замаскирани с най-благородни планове. И най-много – внушават им непрестанно, че " би трябвало да се еманципират ” .

Това новоналожило се факсимиле изисква особено внимание, тъй като става дума за умишлена замяна на смисъла на понятието. Когато целеустремено се пропагандира нуждата да се освободиш от несъществуваща взаимозависимост, това нормално цели да бъдеш подложен под друга, само че напълно действителна такава. Това се е случвало и ще продължава да се случва. И най-вероятно ще си остане първото тежко тестване за всеки новоиздигнат началник. Именно тук изпъква разликата сред неналичието на политически опит и неналичието на житейски опит изобщо. Човек, на който се е налагало да работи с хора и да носи отговорност за своите решения, има по-големи шансове да създаде имунитет, различен е въпросът за какъв брой време и на каква цена.

От свикването на новото Народно заседание и избирането на държавното управление насам, към този момент има няколко случая, когато ръководещите попадат в такива капани. Особено ясно се откроява дефицитът на парламентарен опит, който пречи да се употребяват пълноценно опциите на ефикасния парламентаризъм.

Разбира се, не всички пречки са съзнателно сложени – няма по-голямо тестване от конфликта със стечението на събитията, постоянно непредвидени и нелогични. В такива случаи изключително скъпо е съществуването на доброжелателни, способени и опитни хора, които са научили от живота, че

лоялността се показва в представянето на нещата такива, каквито са,

а не както би желал да ги чуе и види " началникът ". Това е същинският смисъл на теорията и практиката на политическите препоръки (или препоръките по политиките).

Тази настояща обстановка дава мотив още веднъж да се сложи на полемика тематиката за експертизата и в частност – за аналитичните качества на върха на страната. Нито един политик или държавен началник не може да си разреши да взема и показва решенията си, без да е подкрепят от способени и навременни препоръки, учредени на общи полезности и стратегически цели. Противното би означавало лотария с непредвидими последствия.

За страдание, в годините на прехода съветниците (и в по-общ смисъл администрацията, която има значими функционалности в това отношение) се трансформираха в извънредно нездравословна посока. Личната лоялност, постоянно преливаща в искрено подмазване, измести лоялната и почтена подготвеност. Много постоянно съставът на съветническия уред буди неразбиране – нали въпреки всичко, с цел да съветваш някого (а не просто да му носиш чантата или да предоставяш други услуги), би трябвало да си най-малко малко по-подготвен и по-опитен от него. Тук е разликата сред близкия другар и съветника – и с двамата можеш да споделяш, само че от първия получаваш мнение, а от втория очакваш обоснована рекомендация по какъв начин да постъпиш. Затова в страните с високи стандарти на обществено ръководство заобикалят да назначават другари и партийни съидейници (единствено в тези им качества) за съветници.

Вярно е, че всяка същинска смяна постанова да се разделим с доста остарели неща, в това число и хора. Но без някаква мяра на последователност, въодушевените реформатори рискуват да се окажат в ситуацията на Краля от „ Образ и сходство ” на Радичков, който през час изскубва дръвчето, с цел да ревизира дали „ се е прихванало ”.